Какво чета · април 2026

Чета бавно и с молив. Това означава, че за един месец завършвам най-много две книги — обикновено една нон-фикшън и една художествена, плюс няколко академични статии.

Този април ме спряха конкретни заглавия. Тук са честни прегледи — какво си струва, какво не, и за кого.

„Salt Sugar Fat” — Майкъл Мос

Препоръчвам с уговорка.

Книгата на разследващия журналист Майкъл Мос (изданието от 2014) разглежда как индустриалните производители на храна манипулират три ключови съставки за максимална консумация. Базирана е на интервюта с инсайдъри от Kraft, Coca-Cola, Frito-Lay и др.

Какво си струва

• Документирано задълбочено разследване на индустрията
• Конкретни механизми (например „bliss point” за захарта)
• Не е алармистка, но и не оправдава индустрията

Кому не я давам

Книгата може да повиши вината или паранойята при хора, които вече се чувстват изоставени от тялото си или имат проблематично отношение към избора на храна. Не я давам на пациенти в активна работа върху възстановяване от хранителни разстройства.

Препоръчвам, ако искаш да разбереш индустрията — не за да се страхуваш, а за да четеш етикетите по-информирано.

„Intuitive Eating” — Tribole & Resch

Спрях да я препоръчвам.

Това е класиката на интуитивното хранене (8-мо издание, 2020). Концепцията е здрава: да се връщаш към сигналите на тялото, а не към правилата.

Какво продължава да е силно

• Идеята за „диетен ум” и как се деконструира
• 10-те принципа, които работят като референция
• Историческият контекст на анти-диетното движение

Защо спрях с нея

Когато я давам на хора, които вече се чувстват разочаровани от тялото си, забелязах нежелан ефект — те я приемат като нов набор от правила. „Сега вече трябва интуитивно да ям.” Това не е грешката на книгата, а на културата, в която тя се чете.

Алтернативи, които препоръчвам сега

• „Health at Every Size” — Linda Bacon. По-внимателна към ефектите от културата.
• „Anti-Diet” — Christy Harrison. По-съвременна, без да губи яснотата.
• За хора с подостра тревожност около храна — пращам ги първо при специалист, а не към книга.

„The Glass Essay” — Anne Carson

Страничен прочит, но полезен.

Не е за храна. Анна Карсън е канадска поетеса. „The Glass Essay” е дълга поема за Емили Бронте и за това какво остава с нас от загубена любов.

Цитат, който залепих на тефтерчето си: *„I suspect we are very much like trees in this.”*

Защо я споменавам

В работата ми с хора, които яденето се е превърнало в техен начин да бъдат заети с нещо, понякога им давам поезия. Не защото поезията „лекува” — а защото връща вниманието към тяло, време, тъга, които са под пласта на „трябва да отслабна”. Аналогова терапия, ако щеш.

Академични статии този месец

• „Cortisol-induced eating: a systematic review of mechanisms” — *Frontiers in Psychology*, 2024. Преглед на физиологичните пътища между стрес и грабване на въглехидрати.
• „The role of social context in dietary adherence” — *Appetite*, март 2026. Това, което хората ядат, зависи повече от хората около тях, отколкото от информацията, която имат.

И двете подкрепят клинично нещо, което виждам в практиката си: храненето не се променя в изолация.

Какво продължавам с интерес

• Изследвания за чревна микрофлора и поведение (бавно поле, но обещаващо)
• Книги за бавна готварница в българския контекст — намирам много малко. Препоръки добре дошли.

Това, което чета, ме уморява, когато е твърде сигурно. Това, което остава с мен, обикновено пита нещо, не отговаря.